Въпросът за това кой „командва парада“ в Европа е в центъра на политическите дебати от самото създаване на Европейския съюз. Докато за едни ЕС е гарант за мир и икономически просперитет, за други той е „бюрократично чудовище“, което бавно размива националния суверенитет.
Разделителната линия между Брюксел и столиците на държавите членки не е произволна; тя е дефинирана от правни принципи, които се опитват да балансират между общия интерес и националната идентичност.
Трите стълба на компетентност
За да разберем къде свършва властта на ЕС, трябва да погледнем как са разпределени правомощията според Договора от Лисабон. Те се делят на три основни категории:
Изключителна компетентност на ЕС: Тук държавите членки са преотстъпили изцяло правото си на глас. Брюксел взема решенията самостоятелно.
Примери: Митнически съюз, парична политика (за страните в Еврозоната), обща търговска политика.
Споделена компетентност: Това е най-сложната зона, в която и ЕС, и държавите членки могат да приемат закони. Ако обаче ЕС приеме закон в дадена област, държавите губят правото да приемат свои правила, които му противоречат.
Примери: Вътрешен пазар, земеделие, енергетика, околна среда.
Подкрепяща компетентност: Тук ЕС може само да координира или допълва действията на държавите, но няма право да хармонизира националните закони.
Примери: Култура, туризъм, образование, здравеопазване.
Златните правила: Субсидиарност и Пропорционалност
Границата на властта се охранява от два ключови принципа, които служат като „спирачки“ срещу прекомерната централизация:
Принцип на субсидиарност: ЕС се намесва само тогава, когато дадена цел не може да бъде постигната ефективно на местно или национално ниво, а би била по-успешна в мащаба на целия Съюз.
Принцип на пропорционалност: Действията на ЕС не трябва да надвишават това, което е строго необходимо за постигане на целите на договорите.
Накратко: Ако един проблем може да бъде решен от общината или правителството в София, Брюксел не трябва да се намесва.
Къде е „червената линия“ на националните държави?
Въпреки интеграцията, има сфери, които се считат за ядрото на националния суверенитет. Те са „крепостта“ на държавата членка:
Национална сигурност и отбрана: Всяка държава сама решава как да гарантира сигурността си.
Данъчна политика: Директните данъци (като данък върху доходите) остават в ръцете на националните парламенти.
Правоприлагане и съдебна система: Макар да има общи европейски стандарти, организацията на съда и полицията е национално дело.
Социално осигуряване и пенсии: Тези системи са дълбоко вкоренени в националния бюджет и традиции.
Напрежението в съвременния свят
Днес границата между национално и европейско е подложена на изпитание от кризи като миграцията, пандемиите и климатичните промени. Когато Гърция или Италия не могат сами да се справят с мигрантския натиск, те изискват „европейско решение“. Но когато Брюксел предложи квоти за разпределение, някои държави (като Унгария и Полша) виждат в това пряка атака срещу суверенитета си.
Сблъсъкът често стига до Съда на ЕС в Люксембург. Неговите решения често определят къде точно минава границата, като в много случаи той потвърждава примата (предимството) на европейското право над националното – принцип, който остава горчиво хапче за привържениците на пълната национална независимост.
Битката за суверенитет не е състезание с краен победител, а постоянен процес на преговори. ЕС не е федерална държава (като САЩ), но вече не е и просто съюз на независими държави. Той е уникална конструкция, в която държавите доброволно „споделят“ част от суверенитета си, за да спечелят влияние, което сами никога не биха имали на световната сцена.
